Калин Михайлов

Доц. д-р Калин Михайлов е роден през 1966 г. в София. Литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта“ (2006), както и на множество статии в литературната и нелитературна периодика. Водил е рубриката „Християнството в литературата“ на сп. „Християнство и култура“. През 2007 г. излиза стихосбирката му „Пролята за теб“, а в областта на литературната критика могат да се отбележат статиите му: „К. С. Луис – да намериш своето истинско аз“ – кратко изследване върху художественото творчество на английския писател и литературовед К. С. Луис (1898–1963); „Поезията на архимандрит Серафим Алексиев“ и „Жан Валжан и силата на приемащата любов“. Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибург (Швейцария) през 1993–1994 г. и в Пасау (Германия) през 2002–2003 г. Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“. Лектор по български език и култура в университета на Саарланд, Германия, през периода 2012–2014 г.

В своето интервю с Калин Михайлов за „Книги News“ българският писател и литературен критик Стоян Вълев го определя преди всичко като „тълкувател на християнските идеи“ и един от малцината автори, които се опитват да влияят върху действителността, като я променят към Доброто. Мнозина съвременници и колеги откриват у Калин Михайлов нещо донкихотовско, „даже не от мира сего“, и не скриват искреното си учудване как човек като него оцелява в клетката сред глутницата от алчни и жестоки същества.

Според Калин Михайлов трайните негативни психологически и духовни механизми, вкоренени в българина и предавани от поколение на поколение, са наследствена болест. Лек за нея има християнството и той се нарича покаяние. Това е единственият начин за промяна на сърцето и манталитета. Без него няма излизане от отчаянието и духовната безпътица. Но покаянието задължително преминава през прочитане на страницата на нашето минало – като личности и като народ. През качествен скок от битието ни на грешни и окаяни хора, потънали в злобата на света, в реалността на приемащата и всеопрощаваща Божия любов.

Воден от тази любов, поетът докосва умовете и сърцата на читателите със силата и простотата на непретенциозните си текстове. Те поразяват със своята дълбочина и откритост; с ненатрапчивото разкриване на свят, в който достойното, честното и благородното е истински красиво, защото не е плод на утопичните копнежи на перото, а състояние на духа; доказателство за вечното, непреходното, „отвъдсветовното“ в една нова реалност, чийто единствен Творец и коректив е самият Бог.

На своето литературно поприще Калин Михайлов не престава да споделя убежденията си на християнин – не като умозрителна картина, а като начин на живот. Вълнува се от облагородяващата мисия на съвременната литература (а с нея и на всяка друга творческа дейност); от връщането ѝ към темата за отговорния човек. Като противовес на пошлото, грозното и безвкусното. За него призванието на всеки творчески процес е да поддържа ясна демаркационна линия между истина и лъжа; между благородно и низко. За да отвоюва човешкото достойнство от принизеното му състояние в свят, подчинен на злото, и да му помогне да открие забравената си идентичност в Бога. За да не се окажат тъжно и смразяващо духа пророчество думите на автора в едно негово интервю:

„Основната и най-главна вина на Европа е, че тя „забравя“ все повече и повече своите християнски корени, забравя откъде е дошла и на какво дължи сегашното си материално благополучие. Европа все повече се превръща в един огромен музей на християнската култура, из който необезпокояван шества парадът на неоезичеството. Колко време ще издържи този музей, преди да се срути, не мога да предвидя, но ако нещата не се променят радикално, едва ли ще е необозримо дълго.“