Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Роден е през 1966 г. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж), в групата на проф. Жак льо Гоф. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) и хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”.

Тони Николов е автор е на много статии в областта на средновековната и съвременната философия. Превел е на български книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар и папската енциклика „Блясъкът на истината“. Работи и като редактор на списание „Християнство и култура“ и колумнист в Портала за култура, изкуство и общество kultura.bg.

Определя себе си като учуден и леко съзерцателен човек. На въпроса „в кое нещо вярвате абсолютно“, отговаря: „В доброто и в любовта; в добрата воля на хората, която е в състояние да намали и премахне много от нещастията, които ни заобикалят. В Бог, но това не е „нещо“, а Някой.“

Името му на журналист, философ и главен редактор на портал „Култура“ свързваме със силни мнения, които – в хаоса на българската политика – са и едни от малкото надеждни отправни точки за началото на смислени дискусии.

Според Тони Николов, у съвременния българин продължава да владее катастрофичният дух. Той е робски. Плод е на психиката на несвободния човек, която иска само едно единствено нещо – да оцелява. Отличава се с дълбинното отсъствие на вяра и на метафизична култура; на мислене на отвъдното. В същото време у българина присъства желанието за уютен живот. За автора той не е някакъв „сгушен човек“. Оптимизмът му обаче се свежда до бита, но не и до неговото битие. Така българинът се превръща в битов, но не и в битиен оптимист.

Безпокои го особеният културен феномен на българското отрицание, на мъчителното разединение и разобщаване на българите; липсата на „едноначалие“. В този контекст анализира илюзиите и ролята на съвременната българска интелигенция. Според Тони Николов, българският интелектуалец днес страда от класическа, следосвобожденска подтиснатост. Резултат от избутването му в ъгъла; от невъзможността да се надвиква с тълпата; от лишеността му да има свое обществено битие. Към нея се прибавя и голямата му илюзия – че може да влияе радикално на политиката, особено след медиатизацията на интелектуалното.

За автора интелектуалецът трябва да излезе от затворения кръг на себеомразата и да поеме основната си функция – да застане в основата на дебата, за да изрази общественото негодувание, всеки път когато се прекрачи чертата на допустимото обществено търпение. Без да се превръща в част от политическия елит и властта – да отстоява статута си на перманентна опозиция.